TO: LEONARD WOOLF / Rodmell, Sussex Tuesday [18? March 1941]

Dearest, I feel certain that I am going mad again: I feel we cant go through mother of those terrible times. And I shant recover this time. I begin to hear voices, and cant concentrate. So I am doing what seems the best thing to do. You have given me the greatest possible happiness. You have been in every way all that anyone could be. I don’t think two people could have been happier till this terrible disease came. I cant fight it any longer, I know that I am spoiling your life, that without me you could work. And you will I know. You see I cant even write this properly. I cant read. What I want to say is that I owe all the happiness of my life to you. You have been entirely patient with me and incredibly good. I want to say that– everybody knows it. If anybody could have saved me it would have been you. Everything has gone from me but the certainty of your goodness. I cant go on spoiling your life any longer. I don’t think two people could have been happier than we have been. V

От онази гадната книга

" Да научиш на дисциплина речта си е начин да предпазиш енергиите си от разпиляване през пробива на устата. "

ЖИВОТИ НА ПОЕТИ-Хосе Емилио Пачеко

В поезията няма щастлив край.
поетите свършват,
живеейки лудостта си.
И са разкъсани на парчета като добитък
(случи се с Дарио).
Или ги замерят с камъни и свършват,
хвърляйки се в морето или с кристали
цианкалий в устата.
Или умрели от алкохолизъм, дрогиране, мизерия.
Или което е по-лошо: официални поети,
горестни поселници на саркофаг,
наричан Събрани Съчинения.

Love Rabbit

Ще се върна след малко, каза,
и остави вратата отворена.
Вечерта беше специална за нас,
върху печката къкреше заек,
беше нарязала лук, кръгчета моркови
и скилидки чесън.
Не си взе връхната дреха,
не сложи червило, не питах
къде отива.
Тя е такава.
Никога не е имала точна представа
за времето, закъснява за срещи, просто
така каза онази вечер -
Ще се върна след малко,
и дори не затвори вратата.
Шест години след тази вечер
я срещам на друга улица,
и ми се струва уплашена,
като някой, който се сеща,
че е забравил ютията включена
или нещо такова...
Изключи ли печката, пита тя.
Още не съм, казвам,
тези зайци са доста жилави.

Не бъди ласка

не бъди ласка , нито ръкавица -
дери ме като кремък и ме отчайвай ,
повръщай пясък в моите уста -
строши мойта паст

Благослов

Искам да се разкрия
с простота,
лишена от скрупули,
да изкрещя в екстаз
с благословена безсрамност,
а не знам
има ли акустика душата ти...

Из „Ана Каренина” Л. Толстой

Той отстъпи, опитвайки се да не задържа погледа си върху нея дълго, сякаш тя беше слънцето. Въпреки това я видя като слънцето – без дори да я поглежда” .